Когато една кутия значи повече от багаж

Понякога си мисля, че ако някой ме попита какво точно правя… няма да мога да обясня с една дума.

Не карам просто пратки от Англия до България.

Не е само логистика. Не е просто транспорт.

Ние носим липсите на хората.

Ние караме парченца любов, която е останала далеч.

В една кутия, в един кашон, в един буркан лютеница, сложена с треперещи ръце…

или в чифт нови обувки, пратени с надеждата: „Да не ти липсва нищо, мамо.“

Виждала съм баби, които чакат с усмивка… и с влага в очите.

Виждала съм майки, които прегръщат пратката така, сякаш е детето им.

И дядовци, които не казват нищо, но гледат дълго – и само кимат.

Ние сме мост.

Между тези, които си тръгнаха, за да помогнат…

и тези, които останаха и се молят вечер наум.

Знам какво значи гурбет.

Знам какво значи да си далеч и да плащаш с време, с пропуснати празници,

с тишина на рождени дни, с обърнати снимки, защото болят.

Знам какво значи да си в чужда страна, а сърцето ти да е в съседната стая, но… няма я.

И точно заради това тази работа не е просто бизнес.

Тя е лична.

Много лична.

Не караме кашони.

Караме чувства. Спомени. Топлина.

И когато видя как някой чака с трепет…

си казвам:

Да. Това си струва.

Това е истинско.

Това е живот.

✍️ Ценка Колева